Медицината се нуждае от противоракови медикаменти, които действат по съвсем различен начин, тъй като дори и най-новите агенти, които действат върху ключови протеини, нямат задоволителен ефект върху най-честите видове рак. Това е мнението на проф. Stephen Neidle от University of London (Великобритания) на лекция, проведена в университета.

Професор Neidle описва молекулярното таргетиране като "затваряне на една гара от цяла железопътна мрежа. Това предизвиква известно затруднение, но не спира работата на цялата мрежа. Медицината се нуждае от нещо, което може да прекъсне цялата система".

Несъмнено молекулярната таргетна терапия има свои много успешни представители - imatinib (Gleevec, Novartis) при лечението на хронична миелоидна левкемия и гастроинтестинални стромални тумори (GIST). Но едва ли този успех ще успее да се реплицира при по-честите видове рак.

Съвсем малък брой, обикновено редки, ракови заболявания, като хроничната миелоидна левкемия и GIST, се дължат на промени в относително малко на брой ключови протеини, участващи в клетъчния растеж. Таргетирането на тези протеини е ефективно, но при по-честите видове рак процесите са много по-комплексни. Често сигнализирането се извършва по множество алтернативни механизми и блокирането на един от тях може да бъде компенсирано чрез друг. Тук таргетирането към една единствена цел едва ли би спомогнало за прекратяване на туморната прогресия.

Като примери проф. Neidle цитира относително малкия ефект на новите таргетни терапии върху най-честите видове рак, като този на дебелото черво и ректума и този на млечната жлеза. Използването на таргетни агенти забавя прогресията и подобрява преживяемостта, но обикновено с няколко седмици за сметка на изключително високата си цена.

Neidle смята, че е необходим по-глобален подход в разработването на противоракови медикаменти, който да се фокусира върху разликите между нормалните и раковите клетки. Един от тези подходи би включвал повлияване на теломеразата - универсален ключ към клетъчното безсмъртие. Теломеразата е активирана при 85% от всички случаи на рак. Друг ключов момент е ефектът на Варгбург, установен преди 90 години, при който глюкозните нива у пациентите с рак са повишени. Сега се знае, че глюкозата има голяма роля в регулацията на раковия растеж, което доведе до доста интензивни изследвания в тази насока.

Като пример за по-глобален подход се привежда препарата abiraterone срещу рак на простатата, който в момента е във фаза 3 клинични проучвания. Агентът блокира синтезата на тестостерон, който участва в растежа на повечето хормон-зависими тумори. Съществуват и други подходи, чиято цел е тестостеронът (напр. андроген-депривиращата терапия), но тези агенти блокират хормона след неговото освобождаване и действат извън клетката. Обратно, действието на abiraterone е фундаментално - препаратът блокира продуцирането на хормона в самата клетка.

Тези нови агенти биха имали важна роля във войната с рака, но те представляват само част от общата картина, отбелязва директорът на NHS - Mike Richards. Според Richards, скринингът има еднакво важна роля, тъй като ранната диагноза подобрява резултатите. Изключително важно е и внедряването на иновациите в хирургията и лъчетерапията в клиничната практика.